Кучета - Котки - Бозайници - Птици - Влечуги - Риби - Земноводни - Насекоми - Бездомни животни

Порът

Порът

Мнениеот tinna94 » Чет Апр 19, 2012 8:21 pm

Порът

– Татко бе, разправи ми една приказка.
– Каква приказка искаш, Бобо. Приказка, която приспива, или приказка, която не приспива.
В началото да не приспива, а в края да приспива.
– Добре. Слушай. В една голяма гора имало много и различни животни – дребна работа животни – вълк, мечка, лисица, катерички, белки, порове, зайчета, мишки...
– Лъвове имало ли е?
– Не, лъвове не е имало. Не е имало, Бобо, защото ако даже един лъв да е живял в тази гора, тия животни нямаше да извършат глупостта, за която искам да ти разправя.
– Нима животните вършат глупости, татко? Аз мисля, че само хората ги вършат.
– Да, малък наивнико, глупостта е всемирна, тя е разпространена от хората и е завладяла всяко кътче на земното кълбо. А в страни, дето няма лъвове, тя е намерила най-благоприятна почва.
– Защо, татко?
– Защото страхът прави предпазливите умни, а глупавите предпазливи. А когато един глупец е предпазлив, той вече може да мине и за умен.
Така. В една гора имало много и различни животни. Те си живели добре. Трудели се всеки за себе си, кой както може. Вълкът бил нещо като управител. Денем се криел в гъстаците, а нощно време излизал да си търси храната. Защото той бил грабливо животно, а грабливите обичат тъмнината. Това изобщо е общоприето правило. Само че това правило, за хората не важи. Който от хората има щастието да е граблив, той граби и денем и нощем. Вълкът си крадял овци, магарета, телета, все кротички и доверчиви животни. Кротичките и доверчивите животни са много вкусни и затова вълчо ги ял с особена наслада. Понякога той си позволявал да грабне и някое диво животинче, например някой заек. Издебвал го, когато спи, и го грабвал, Пада му се, разбира бе, на тоя заек, щом си позволява да спи и тогава, когато знае, че вълкът е тръгнал да си търси храната. Малките и страхливи животни трябва всякога да очакват вълка и не трябва да заспиват така дълбоко. Затова никой не съжалявал бедното изядено зайче, а всички казвали:
– Щом толкова е сънливо, заслужило си е напълно участта.
Лисицата пък казвала:
– И аз да го намеря, и аз ще го изям.
И лисицата не се шегувала. Лисицата, изобщо, всякога защищавала вълка и постоянно се навъртала около него. Това е едно отлично качество у лисиците – да се въртят около по-силните зверове, да ги ласкаят и да ги боготворят. Могъществото на силните зверове не би имало никога такова голямо значение, ако около тях не се въртяха лисиците. Често пъти лошите или добрите деяния на силните зверове се дължат изключително на лисиците. Те така изкусно умеят да ласкаят, да славословят, да се възхищават, да подвеждат, че просто замъгляват очите на своя кумир и той е готов да направи всичко, което една лисица би пожелала.
Мечката, която живяла в тая гора, била добродушна вегетарианка. Тя се хранела с круши, с боровинки, с къпини и малини. Ако някога си позволявала да се пооблажи, то било само с мравчици и мравешки яйца. И всички я уважавали за кроткия й нрав. Само лисицата я гледала с подозрение и скришом от вълка й правила комплименти и се стараела да й угоди. Защото мислила, че ако един ден мечката прояде месо, може да вземе властта от вълка.
Другите животни били незначителни, малки, бояли се от по-големите, почитали ги и не им се бъркали в работите. Катеричките скачали по дърветата, белките се криели по хралупите, зайчетата бягали по крайните трънливи квартали на гората, мишките се криели по дупките. Някои даже не знаели за тяхното съществуване.
Там имало и един пор – малко, черно, пъргаво и хитро животно. Тоя хитрец живял в една висока хралупа, хранел се с птички и птичи яйца, въвирал се скришом по всички грамади, гнезда и хралупи и знаял много тайни.
Тоя звяр имал едно превъзходно качество, което никой от зверовете не притежавал до такава степен – той имал една отвратителна миризма Лисицата, която имала остро обоняние, оценила това качество. И почнала да разправя наляво и надясно:
– Господа, между нас живее един чуден и необикновен звяр. Кротък и скромен, прост светец. И знаете ли как хубаво мирише! Очарователно. Нито едно цвете в нашата гора не мирише така силно и така хубаво.
Сладко говорила лисицата и всички й вали. Ходили един по един зверовете, помирисвали пора и казвали:
– Чудесно, наистина... С какво заблуждение сме живели досега – да смятаме, че порът мирише на лошо. Таз нашата лисица е преоткривателка. Първа награда заслужава.
А лисицата мислила: друга ми е мен целта друга. От пора голяма полза ще имам. Черен тъмен, нощем се не вижда, гъвък, ловък, в най–тясната дупка влиза. Тих, кротък, птиците без шум лови. Покрай него аз царски ще си живея и в очи няма да влизам.
И пак почнала да разправя:
– Чуден звяр е това порът. Хей, вълчо, си най-силният, най-пъргавият. Ти ни управляваш, но можеш ли ти всичко да видиш, може ли навсякъде да обиколиш. Нека да изберем порът за твой помощник. Той е тъй кротък, тъй ловък и мил, а главното – той очарователно мирише.
– Добре, добре, – рекъл вълкът. – За тебе, лисо, на всичко съм готов.
– Добре, добре, – рекли другите животни.
И избрали пора за помощник на вълка.
– Браво, браво, – развикала се лисицата, – сега елате да го поздравим и да се по радваме на неговата отлична миризма.
Поставила тя пора на един пън и почнала да вика животните едно по едно да поздравляват и да миришат.
– Чудесно, чудесно – възхищавали се всички.
Най-после дошло зайчето. Приближило се, помирисало и отскочило назад.
– Фуу, отвратително! Как понасяте тая воня, – извикало то.
– Какво, какво? – извикала лисицата. – Дръжте го, разкъсайте го! Простак! Да хули нашия избраник! Как смее! Разкъсайте го.
Хванали зайчето и го разкъсали.
– Да, да, – възмущавала се над трупа му лисицата. – Ние всички воним, но между тия,
които вонят, най-достоен е тоя, който най-много вони.
Елин Пелин
Аватар
tinna94
В стадото
 
Мнения: 70
Регистриран на: Сря Окт 05, 2011 2:42 pm

Назад към Стихове + Разкази + Проза