Десанка Максимович - за природата, птиците и любовта

[hyla]

Десанка Максимович - за природата, птиците и любовта й към земята.



Десанка Максимович е сръбска поетеса, родена в Рабровица на 16 май 1898. Умира в Белград на 11 февруари 1993 г.
Нейното име се нарежда до имена като Ана Ахматова, Багряна, Мистрал. Поезията й е разнолика като балканската й душа - пише за любовта, за войната, за живота на селския човек, за всичко и всички. В поезията й се наблюдава един култ към земята, нейната поезия е напоена с любов и преклонение.

В тази тема ще публикувам някой нейни стихотворения, посветени на любовта й към природата.
На българския пазар има само една нейна книга (откъдето и ще публикувам стиховете) - Търся Милост(съставител и превод - Първан Стефанов)

Ето първото:

ТЪРСЯ МИЛОСТ

За ловните резервати

Милост, царю Душане
за ловните резервати,
с клонак, натежал от гнезда и песни,
за крилата на ястреба,
за подвизите му поднебесни,
за лудориите на глухаря,
за немия заговор на дърветата
преди залез слънце,
за ума на змията,
за гущера, които на припек изгаря,
за топлото мляко на гъбите,
за дивите кошери в гората,
за измамните пънове и светулки,
за ония незрими, безименни твари,
които следят как умира елена -
за дървото, ранено в пазвата,
за пълния месец,
в който куршум се врязва
като в мишена.


Книгата "Търся милост" в оригинал - Тражим помилованье

[hyla]

За оклеветените зверове

За грабливите птици и за зверовете оклеветени,
за вълците изпосталяли,
които лете се спускат смирено,
досущ като кардинали;
за скритите в шумата лъвове и лъвици,
замечтани като поетите и романтиците,
за мечата весела челяд,
която играе по детски,
за пантерките и ягуарите
в гъстата сянка
и за онези
животни, запрени в кафези,
дето чупят затвора си като човека,
за всички преследвани зверове,
за сърцата им, вкопчили се в живота,
за всички зверства на звяра
и на човека,
за божията благодат -
милост до века!

превод - Първан Стефанов

[hyla]

За небесните птици

Игуменът на манастира
и в расото загърнатите монаси
за небесните птици да се погрижат,
зиме да хранят
бездомните врани,
които по снежния кър се събират
и викат прегракнали като пастира.

Митрополитите и владиците да се сещат
за синигера, тоя забравен от слънцето
весел просяк,
дето от студ се ежи
в януарското синьо утро,
загърнат само от шала на скрежа.

Нека небесните птици да не сполита забрава.
Когато пръстта и водата врати от студа затварят
и не можете нито тревички навън да откриете -
църквата нека да пусне гълъбите в олтара
от камбанарията.

Ако на свойта трапеза игуменът
и митрополитът
не поканят гладния странник
и останат глухи към бедните птици -
да бъдат лишени от скиптър
и погнати като врани по чуждите ниви да скитат.

превод - Първан Стефанов

Чакам коментари
Дано ви харесат. Ще има и още

[sasin]

Благодаря ти Хула!
Последното стихотворение ме трогна до сълзи..
И много красиво си оформила темата..
Симпатична бабка е на снимката..
Ще очаквам да споделиш с нас още нейни стихове..

[hyla]

Радвам, се че са ти допаднали.
Десанка Максимович е много позитивен човек, винаги с широка усмивка, а стихотворенията й будят любов и преклонение пред човека, природата и света.
Ще сложа още няколко

Отзоваха се само птиците

С цяло гърло за помощ виках;
отзоваха се само птиците
и от клони и облаци ме сподириха -

навярно решили, че съм гугутка,
разтъжена от пролетта;
навярно във стона ми припознали
писък на лястовица,
на чинка;
навярно помислили, че съм птица,
попаднала в ястребовите нокти.

Озоваха се само птиците
и към моята пазва се втурнаха,
привидели в страха си гнездо запалено.
Навярно помислиха, че сърцето ми
е обзето от пламъци голишарче.

***


Прелетни птици

През нощта, през дъждовните пръски -
тъжен грак
по небесните друми.

Като гледам след дивите гъски,
все ми идват невесели думи:
те отнасят към лятото идно
на крилете си бели в безкрая
от душата ми нещо свидно,
но какво
и къде - не зная.



превод - Първан Стефанов

[zoomaniak]

[hyla]

Още едно стихотворение на Д. Максимович

Жал ми е за човека

Нито мойте предци, нито мойте деди земляци -
никой не носи срама на предател.
Навре,е са влизали в битка нелека
за отечество и справедливост
пък и аз откога съм познала
цената на идеала
и на жертвата, но потръпвам -
жал ми е,
жал ми е за човека.

Жал ми е за човека,
но поиска ли свободата
и живота на моите братя,
ако трябва истината да браня -
спокойни бъдете:
не ще ги подканя
да побегнат от боевете.

Ако някога, в дни незвани,
ново робство с ботуши затропа
и земята ни трябва до смърт да се брани -
Не ще кажа на никого да напусне
от страх окопа,
но и никой не бива да се учуди
ако в някакъв миг заплача
като всички майки, от мъка луди.

Как е тежко, когато се кършат младоки
и по дивеча стреля
разлаяна хайка;
как е тежко когато над пусто гнездо
Чуеш писък на птицата майка;
как оплаквам живота на всеки един -
нали всеки е нечий син.

Мен ме радват стадата на паша лете
когато на воля
повее вятър
и песните на полето
свободно зашепне тревата мека;
та аз ли не бих ви разбрала, жертви,
свободата спасили, но потрепервам -
жал ми е
жал ми е за човека.

превод - Първан Стефанов

[hyla]

Малко стихотворения в оригинал
http://www.znanje.org/i/i22/02iv08/02iv ... htm#PESNIK
http://www.svetknjiga.com/Forums/viewtopic/t=132.html

И един превод от мен

Обеща, че ще бъдеш вечна

Обеща веднъж в детството,
че ще бъдеш вечна.
Oткъдето да се връщахме, заварвахме те,
като сянката под стряхата на къщата,
като къщния праг.

Нямаше нито едно наше пристанище
в което, като рибарска жена,
да не седиш на брега и гледаш;
нямаше буря, нито корабокрушение,
след което поглеждайки,
в небето виждахме и твоето лице.

Където и да сме се събуждали
винаги си била ти и слънцето.
Беше винаги на върха на пръстите ни
като водата,
винаги като въздуха
достъпна и необходима.

Обеща ни, че ще бъдеш вечна
като всичко което на света ни дочаква
и остава след нас.
И когато умираше
чувствах се виновна,
че ни напускаш.