Кучета - Котки - Бозайници - Птици - Влечуги - Риби - Земноводни - Насекоми - Бездомни животни

Обич в кутия

Обич в кутия

Мнениеот kukumber » Вто Май 29, 2018 4:38 pm

Дълго отлагах да напиша това… но сега един плах, рижав слънчев лъч пропълзя в дома ми… и аз знам, че това е твоята усмивка за мен. Знам, че ти ми пращаш обичта си от небето…

За онази обич, която идва при нас в кутия…

Обикновено малка, колкото да се събере в скута ти. Обикновена кутия – от обувки, вафли… Тази обич те намира. Тя намира теб, не ти нея… и ти си обречен – понасяш кутията към дома си, невинен, щастлив, все още неподозиращ, че тази кутия ще заседне в сърцето ти, право в него… Ще разбута реда му, ще надъвче безгрижните летни ваканции далеч от дома, ще разбрида спокойните зимни нощи, в едно с дантелените ти пердета и ще те накара да се страхуваш от всеки отворен прозорец… особено по време на летен дъжд. За цял живот… Сърцето ти ще се отвори за нея, предателски, като ръце, дълго копнели за прегръдка, ще я обгърнат, ще замъркат тихо в топлината й… и никога няма да я пуснат…
Завинаги…

Така дойде и нашата кутия – намери ни… в един кален ноемврийски ден преди 10 години, на 300 км. далеч от дома, в една родопска гора на брега на Доспат. Беше от вафли „Боровец“, имаше розови уши и струваше един лев. Старият турчин, който се грижеше за хижата, каза, че му е последната, че всеки ден ядяла по едно кюфте, и че не е на хубаво такъв подарък. По техния край такива кутии само се купували, не се подарявали. Явно хората от онзи край добре знаеха колко опасни са тези кутии. Платихме я с един метален лев и глупаво усмихнати поехме към дома…
Слънце, уловено в зелената мрежа на борове, мирис на смола и гори и бял вятър след дъжд се втурнаха в живота ни. Обърнаха го, обраха всяка паяжина по ъглите му и я понесоха като знаме на мустаците си. Една безкрайна и нетърпелива радост, носена на меки розови лапки, препусна през дните (и нощите!) ни и превърна сърцето ми в мека котешка трева… Преправи го, онзи тих, вибриращ звук промени структурата му, преизпреда го наново, за да не е никога вече същото…
Завинаги…

Ден след ден домът ни живееше, дишаше, мъркаше, очакваше и се радваше… Сърце спеше до сърцето ми и вътре в него. Утрото се втурваше още по тъмно, розово, гладно и нетърпеливо, а вечерта идваше мека ,зеленоока и гальовна, с тихата радост в съня си да докоснеш топлата коприна в краката ти… и да се усмихнеш… мъркайки…
Завинаги…

А после се разболях. Лоша диагноза, лоша прогноза… нещо лошо пропълзя под прага на вратата ми и не искаше да си тръгне само от тук…
Занизаха се тъжни дни и дълги нощи. Сърцето ми спеше до голата главата ми, топлейки я с бялата си обич, мъркайки тихичко, като люлчина песен, пъдеща страха. Наблюдаваше ме внимателно и нежно... както само една котка може...оставяше ми по един мустак за всяка химиотерапия... да ми е на късмет...и като един малък филтър поемаше всичко лошо, което е било за мен. Там... нощем... мъркайки... ходейки след мен като сянка... следейки ме с тези... любими очи... той явно се е спазарил по някакъв си свой, котешки, отвъден начин с тази ужасна вселена да замени мен за себе си, да вземе със себе си цялата отрова, която е била за мен и да я занесе... някъде... там, където отиват всички котки...

„Фелкис” значи „късмет”... разбрах го малко след като разбрах, че е болен. И си помислих – късмет да му е... но явно късмета е бил за мен. Прегръщах го и му казвах, че ще му върна всичките мустаци, ще му дам новата си коса, новите си вежди, новите си мигли... само да остане...Вързах червено конче на вратлето му и прибрах остатъка от макарата... да е свързан с мен, червения конец да го връща... всяка сутрин го молех да остане и днес и всяка вечер му благодарях, че го е направил... а той само ме поглеждаше с онази кротка усмивка, която знае всичко и сякаш ми казваше: „Спокойно, обич моя, погрижил съм се за всичко…“
Знаете ли как си отива котка? Бавно... полека... първо изчезва усмивката й, после изчезват котешките лапи в леглото, после изчезва козината в любимия стол и никой не ляга пред компютъра, изчезва нетърпението пред хладилника... последни изчезват тези любими, толкова свои и толкова мили очи, толкова следящи и отзивчиви очи... слънцето бавно залязва зад зелените борове и в тях остава само обичта… като тиха молба… „Пусни ме…“

Отиде си в една тиха съботна утрин… През юли… Тихо, без драма… без тревога… Събудих се, а него вече го нямаше… И така близо година…
Оцелях. И все още се боря. По-силна съм от преди – все пак в сърцето ми туптя подарените 9 котешки живота на моята зеленоока обич. Затрупах дупката в душата си с ежедневие, на празният му стол натрупах книги, превърнах любимото му място във сляпо петно за очите си и се направих, че не чувам крещящата тишина на дома ми… Плачех за него само в съня си…

Не, времето не лекува… То само обвива в пластове от прах… Залъгва, че е минало, но там, отдолу, липсата крещи и боли като трън, заседнал в сърцето, като рана, като жадна за обич котешка трева…
Не, времето не лекува, но обичта лекува… Сега в краката ми спи едно малко слънчево зайче, една рижа госпожица, която дойде при мен с кутия… от обувки… Знам, че ти ми я изпрати, стари приятелю, познах я, защото сърцето ми трепна с обичта ми към теб, прегърнах я с твоята прегръдка и котешката трева запя в мен с твоя глас… Благодаря ти…

Благодаря ти, обич моя, за всичко… И до скоро :)
Пак ще се видим, там, под дъгата…
... жълто - лилава сянка :)
kukumber
В стадото
 
Мнения: 75
Регистриран на: Вто Сеп 14, 2010 11:16 am

Re: Обич в кутия

Мнениеот meri » Сря Май 30, 2018 11:44 am

Прекрасно е...макар и по такъв повод. Желая ти много здраве и много любов с новата кутия обич....
Колко е вярно това... и колко много може да събере една малка кутия...., а колко много ни дава.... :ba:
Оздравявай....и обичай безкрайно..... :ax:
Аватар
meri
Пчела работник
 
Мнения: 10361
Регистриран на: Пон Ное 26, 2007 2:58 pm


Назад към В тяхна памет